Духовна поезия :: Разговор под златен листопад

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.02.2012 11:43 - Разговор под златен листопад

Автор: slavei Категория: Изкуство

Прочетен: 3107 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 03.02.2012 17:36

Невена вдигна уморен поглед от учебника и приближи към прозореца, все още повтаряйки си:
"...Аферентен нервен път... Нервен център... Еферентна импулсация..."
И тъкмо когато процесът с повторението щеше отново да започне, зрителните й анализатори потънаха в кадифената мекота на червеникаво-златистите отблясъци на повече от трийсетгодишния кестен, който величествено се извисяваше точно на нивото на етажа, на който тя живееше. Притихна, окъпана от плисналата се топлина по сетивата й...
Младата жена отмести поглед малко вляво и видя... златен листопад...
Един след друг, бавно и уморено, златните листа на стройната брезичка поемаха своя обичаен път. Бяха се отправили, всички до един, към земята, в очакване да ги приюти в топлата си прегръдка завинаги.

В този миг Невена чу въздишка. Тиха, далечна, едва отронена въздишка: " Кой ли въздиша така тъжно и уморено?" - помисли си тя.
Обърна поглед наляво, после надясно, но освен златната брезичка нищо друго и никого другиго не видя. А някой продължаваше тежко да отронва въздишка след въздишка. Тогава тя се обърна към брезата и с леки нотки на почуда попита:
- Толкова си красива! Който мине оттук ти се възхищава, на други пък съвсем доскоро услужливо предлагаше свежест и прохлада през знойните летни дни, защо си тъжна?

Нежната брезичка въздъхна още по-тежко и по-тъжно:
- Тези, които ме украсяваха и ме правеха привлекателна, в чийто клони беше свила гнездо и отгледа свое поколение двойка влюбени скорци, вече ме напускат - едва чуто промълви тя. - Отиват си от мен моите приятели. И аз оставам сама и... гола - тъжно промълви брезичката. И след миг мълчание продължи:
- Така... разсъблечена, без облекло, без премяна... съм несигурна. Чувствам се слаба... беззащитна... уязвима... Сега кой ще ме пази от северния смразяващ вятър, който беснее безмилостно и огъва и чупи клоните ми? Кой ще ме предпази от нараняванията, които ще получа?
Изненаданата жена стоеше пред младата бреза безмълвна.

След малко чу нейния тъжен глас отново:
- Послушай моя съвет - никога не се разсъбличай ... доголо. Никога не откривай душата си и не я излагай на показ - щади я, пази я, бъди мъдра! Има нежни слънчеви лъчи, които дори и да достигнат най-дълбинните й селения, с милувка ще я погалят, но има и мразовити ветрове, които ще нахлуят в душата ти, ако ги пуснеш и ще пожелаят да я стъпчат като роза в прахта! Бъди разумна! Не постъпвай като мен - защото ако не си достатъчно мъдра, ще получаваш удари един след друг! - рече брезата и повече не проговори.

Невена с мъка откъсна поглед от нея.
Беше онемяла. Не пророни нито дума. Взираше се навън, а мислите водопадно нахлуха в съзнанието й.
Колко истина се криеше в тези слова! Изумена беше от мъдростта на младата и по момичешки стройна брезичка.
"Интересно - помисли си Невена, - щом като тази толкова млада, все още неживяла дълго брезичка й даде този ценен съвет, какво ли би й разказал мъдрият, царствено разпрострял короната си близо до нейния балкон, кестен, който твърде дълго-дълго беше живял?"
Но кестенът упорито мълчеше. Само клоните му леко се полюшнаха, сякаш едва доловимо прошепвайки: "Следващият път, следващият път..."
Невена ясно улови посланието им и тихо се оттегли, потъвайки в тишината на своите мисли.

Пепа Пенева - slavei